Страданието има определяща роля в конструирането на представата на човека за самия себе си като "Аз", като мъдро същество.
Аз-ът на човека не може да се освободи от своята дълбочина. Носител на последната е човешката памет. Психическият живот на индивида има свое вътрешно психическо време. Марсел Пруст казва: "Помня, имам вътрешен живот, следователно съществувам." Доколкото човек има памет, той е личност и страда, преживява и осмисля живота като тоталност и нещо невъзвратимо.
Ние си спомняме с болка за спокойствието на дострадалното битие. Преди да осъзнае себе си като "Аз", индивидът не познава дълбоката скръб. В дострадалното си битие детето фантазира и мечтае, отъждествявайки себе си с природния свят и света на човека. Детето наблюдава радостно света и "улавя" вечността в своите игри. Тийнейджърът открива психическия живот в себе си и за пръв път проумява, че е самотен, че страданието, а не радостта от живота е началото на действителното битие на човека, е източник на неговото самопознание.
Страданието на духа може да бъде стимулирано и от страданието на тялото. Защото и тялото има памет. То помни своята младост, своите болки и тревоги. Тялото е като пиано, върху чийто клавиши въздействат природата и хората. Тялото "чува" музиката, хармонията в себе си и се радва на здравето си. Болният човек страда за загубеното си здраве и за миналите приятни телесни преживявания. Нарушаването на хармонията в тялото и между душата и тялото се трансформира в болест, която се преживява като зло. Размислите по време на болест са търсене на човешката същност в миналото и проектиране на вяра в бъдещето и мъке, че не сме успели да реализираме някакви наши съкровени желания и надежди. Болестта като страдание е едно екзистенциално измерение на човешкия живот, от което се ражда мъдростта. Страданието по време на болест може да пречисти човека, да го подложи на биологическа и психическа терапия, да го доведе до своеобразно прераждане. В резултата на това се стимулира ново чувство за реалност, радостни стремежи и очаквания, по-силна любов към живота. Има хора, които са готови да рискуват, да се подложат на тежки операции, защото обичат живота и вярват, че могат да бъдат още по-полезни на другите, да ги направят щастливи.
През ХХ век Зигмунд Фройд си поставя за цел да създаде една теория, която да обясни значението на усещанията за удоволствия и неудоволствия, които властно се разпореждат с човека. Той установява, че всеки индивид се стреми осъзнато или неосъзнато към максимално удоволствие и избягване на неудоволствието, на страданието. Но ако четем по-внимателно, ще констатираме, че наслаждението е свързано със страданието. Ученият признава, че една от задачите на възпитанието е "да подчини стремежа към удоволствие на индивидуалната воля и социалната повеля", че "социлните цели са по-висши от сексуалните, които по същество са егоистични".
Пример на Фройд - една добре възпитана и интелигентна жена, не успява да развие по един естествен начин представата за своето "Аз", като същество със сексуални желания, тъй като изтласква тези желания в името на по-сериозни и значими цели. Аз-ът влиза в конфликт с изискванията на своята биологическа природа. Фройд говори и за други жени, с които мъжете се отнасят грубо. Но независимо от това жените им остават верни. поради страхливост и добродетелност, жените, малтретирани от мъжете си, страдат. Такъв задълбочаващ се конфликт води до невроза, болест, а болестта е завършек на парманентното страдание.
Като разумно и морално същество, индивидът потиска сексуалните си желания. Ако не прави това, той не би могъл да се адаптира и да реализира успехи. Фройд смята, че нищо не свързва така здраво човека с реалността, както труда. Увлечението по работата е път към щастието. Трудът от своя страна трансформира сублимираната психосексуална енергия в творчество. Но удоволствието от творческите актове е преходно, а потребността от творчеството - вечна. Това противоречие е източник за страдание и катализатор на нови творчески стремежи.
В определени етапи от историята на човечеството трудът се преживява като деструктиввна сила, синоним на съдбата и смъртта, доколкото чрез него осъзнаваме нашата независимост от природата и времето. И затова човекът е страдал, и ще продължава да страда. Но в този случай страданието ни прави по-мъдри. Руският естествоизпитател Мечников говори, че в зряла възраст индивидът достига до "ортобиоза". Това е една фаза на живота му, когато след продължителна трудова дейност старият човек се чувства наситен от живота и има по-точно чувство за реалността.
Много трудно можем да победим страданието, тъй като в нас е силно "Его-то". Шопенхауер казва, че "човек най-често се колебае между скуката и страданието". Битието на индивида е един затворен кръг: спи, яде, ражда, отглежда деца, отива на работа, боледува, остарява и умира... Той е разумно животно, но често се страхува от свободата си и затова живее еднообразно и скучно. Скуката от своя страна ражда неудовлетворението, отчуждението. За да преодолее отчуждението и намеи себе си, човекът има силно желание да избяга от обществото и да отиде у дома.
Извън семейството всеки общува, но другите не винаги ни чуват. Само в семейството личността може да общува с останалите без да се чувства средство, оръдие в ръцете на останалите. Но идва момент, когато "голямото семейство" се редуцира до брака, т.е. остават първоначалните създатели на голямото семейство. Тогава всеки от членовете на бившата общност изпитва носталгия по своето първоначално, цялостно и щастливо битие с другите, когато той и другите са били свободни. Сега отделният млад индивид започва да вярва, че щастието е да намери своя път в живота и да създаде собствено семейство. Но няма нищо вечно. Най-сетне и най-младият член на семейството остарява и един тъжен ден остава сам със себе си. В самотата той прави най-мъдрите прозрения за живота. Не случайно се казва, че едва когато човек загуби нещо, което е имал, е в състояние да оцени стойността на изгубеното, а така да разбере и по-добре смисъла на живота.
Колкото и да обичаме самотата, ние чувстваме по-често потребност от общуване, от спасение от самотата и страданието.
Може би изходът от старданието е в познанието?
Отваряйки Библията, ние четем, че страданието е всепобеждаващо. В Еклесиаст пише, че "който трупа познание - трупа тъга". Йов пита - "къде е мината на мъдростта и отговаря - чрез страданието, от познанието на злото, към познание за доброто". Защото "бедни са хората на дни, богати на скърби".
Такъв е пътят на живота! Познанието изостря още повече нашето усещане за живота като страдание. Мъдреците знаят това. Те страдат силно и изпитвайки любов и страдание към хората, казват най-дълбоките истини.
Много често човекът тръгва по пътя към Бога и търси спасение в религията. но пътят към Бога е пълен със страдания. Сливането на индивида с Бога е нещо твърде интимно. Но същевременно любовта към Бога е неустойчиво и крехко състояние. Вярващият обича силно БОга, но не може дапонася толкова мъки. "Ако Бог обича своите чеда, защо им изпраща толкова изпитания, някои от които нечовешки"? - пита той. По-късно става ясно, че страданията пречистват желанията и мислите на вярващите. Свободата на човешката воля приближава или отдалечава от мъдростта. Във всеки човек се борят доброто и злото, Бога и Дявола. Който се поддаде на изкушението на плътта, на греха, и това се превърне в навик, се обвързва с веригите на злото. Само онзи, който обича безкористно Бога, може да прозре една абсолютна истина: "Красотата на човешкита отношения се измерва с победата на волята на духа над волята на човешкото тяло!" Но тази мъдрост се ражда чрез неистови страдания. "Колко мъки струва да се излекува вътрешното око на човека, за да може то да види своето слънце, сънцето на правдата... Само след дълга борба с греха и завършени победи над него, в тихи часове на молитвено съзерцание, душата се удостоява с тези блажени моменти на богопознание". (Св. Августин)
Като че ли най-големи надежди човек храни в любовта. Тук той иска да забрави, че е самотно и страдащо същество. Но който тръгва по пътя на любовта, трябва да бъде готов за път пълен със страдания. Според Дънов - "Никой не може да познае истинската любов, докато не премине през най-големите противоречия и страдания в живота си". Парадоксално е, че много хора си мислят, че познават любовта. но това е илюзия. Според Ерих Фром - пътят на любовта е изкуството да се обича. А изкуството да обичаш изисква много качества - търпение, състредоточеност, даване, познаване и разбиране на другия и т.н. Но колко трудно е това! Обикновено човек се влюбва краткотрайно. Последва угасване на страстта и започване на страданието, защото двамата чувстват, че духовната връзка между тях изчезва. Любовта се превръща в навик, в сексуално общуване. Така както за достигането до висши истини за Бога, е необходимо да се откажем от гордостта на разума, така и в любовта се налага да победим собствената си гордост, егоизма и нарцисизма.
Любовта е грижа, отговорност, уважение към другия. Чрез любовта се преодолява несъвършенството. Заедно с еволюцията на своите мисли, чувства, воля, характер, човек става по-мъдър и се отнася с любов несамо към своя/та любим/а, но и към всички останали.
В живота има много щастливи събития. Но като цяло страданието е всеопределящо. Радостният оптимизъм води човека по повърхността на живота. Само песиместичният реализъм и страданието са източници на прозрения и могат да изведат човека със силен дух, силна вяра, надежда и любов до златната мина на мъдростта.
